Тодор Тодоров

Възрастови кризи според Ерик Ериксон

Като съвкупно /централно, интегративно/ качество на психиката, включващо нейните социални качества, Ериксон приема нейната “идентичност”, в съответствие с което развитието на индивидуалната психика представлява развитие на нейната “идентичност”. Това развитие преминава през поредица етапи, всеки от който представлява ново, по- високо равнище на “идентичност” на индивида.  В голяма степен Ериксон разглежда “идентичността” като синоним на съзнанието на човека /”Его-то”, “Аз-а”/.  Всяко следващо равнище на идентичност изисква от личността наличието на изградени специфични социални качества /предявявани от обществото/, изграждането на които пък изисква извършването на сериозни усилия от страна на индивида. Т.е. всяко следващо равнище на човешката идентичност представлява нещо като “предизвикателство”, бариера, преграда пред личността, която трябва да бъде преодоляна. Не всеки човек обаче е в състояние да преодолее тази преграда. Някои хора успяват, а някои - не. Ето защо преодоляването на всяко следващо равнище на идентичността представлява “криза” в развитието на психиката. “Кризата” /бариерата/ може да бъде преодоляна, а може и да не бъде преодоляна. Поради това по-нататъшното развитие силно се променя в зависимост от това колко “кризи” е преодолял човекът в своето индивидуално развитие, т.е. до какво равнище
на развитие е в състояние да достигне неговата психика. Към следващо по-високо равнище на идентичност човек може да премине само след като е достигнал всички предходни равнища /без да “прескочи” нито едно от тях/, и след като е осъществил сериозни усилия за изграждане на характерните за новото равнище психични качества.

Нормалното развитие предполага човек да изгради изцяло своята идентичност, т.е. да преодолее всички кризи в своя живот. В действителност обаче малко хора успяват да осъществят това. По-голямата част от хоратта не успяват да преодолеят всички кризи, и в съответствие с това развитието на тяхната психика започва да се отклонява от “нормалното” развитие, и става “аномално”, т.е. “не съвсем нормално”, отклоняващо се. Психичните болести са форма на такова отклоняващо се развитие. Ето защо пред развитието на всеки човек на всеки етап от живота му има две възможности:

1. Да протече нормално

2. Да се отклони от нормалния ход, да стане “аномално”.

В съответствие с това Ериксон описва тези две възможни посоки за развитие на психиката, пред които е изправен всеки човек на всеки етап от живота си. Това описание, заедно с етапите в развитието на “идентичността” и “кризите”, които човек преодолява, представляват периодизацията на Ериксон. Според тази периодизация развитието на психиката по време на човешкия живот преминава през 8 периода.

1. Младенческа възраст /”орално-сензорен” период/ /първата
година от живота.

В края на първата година човек преживява първата криза в своя живот. Социалното качество, което трябва да се изгради през този период, за да продължи нормалното развитие на психиката, е “базово доверие”. Ако тази първа криза не бъде преодоляна от детето и не се изгради “базово доверие”, най-вероятното качество на психиката, което се появява към края на първата година, е “базовото недоверие”.

Базовото доверие е общо чувство на доверие, увереност към другите хора, като доброжелателно настроени и сигурни, а социалната среда, като стабилно, безопасно място. Изграждането на “базовото доверие” към другите хора и света зависи от качеството на майчината грижовност, при това не от количеството храна, или нежност към детето, а от способността на майката да изгради в детето усещане за постоянство /тъждество/, “разпознаваемост” на чувствата.

Базовото доверие означава доверие не само към външния свят, но и доверие към вътрешния свят, т.е. доверие в себе си, възможността на собственото тяло да се справи със собствените вътрешни /биологични/ подбуди. Например такова доверие е изградено, когато детето е в състояние да остане само без майката /да се “отдели” от майката/ без прекомерна тревога, или страдание. Правилното психично развитие не е резултат само от изграденото чувство на базово доверие, а е резултат по-скоро от благоприятното съотношение между доверие и недоверие. За детето е точно толкова важно да знае, на какво не трябва да вярва, както и да знае на какво трябва да вярва. За успешното овладяване на околната реалност и вземането на правилни решения е необходима способността да се предвиждат опасностите и свързаното с тях чувството на не-удоволствие. Ето защо базовото доверие не се измерва с постиженията на детето. Например животните имат инстинктивна готовност за придобиване на психосоциални навици, за разлика от които придобиването им от детето на човека става чрез продължително научаване. Начинът за придобиване на базово доверие е универсален /независимо от различните култури и социални слоеве/ - човекът вярва на обществото по начина, по който вярва на собствената си майка, а именно, че тя след малко ще се върне и ще го нахрани точно навреме с подходяща храна.

Психичното качество, което се появява в резултат на изградено базово доверие, Ериксон нарича “надежда”, т.е. доверието преминава в способност на детето да се “надява”, и е сходна с вярата на възрастния човек в някаква религия. Надеждата е първото положително качество на психиката и е основата на убедеността на човека в значението и стабилността на общото културно пространство.

Базовото доверие към майката и себе си дава възможност на детето да се справя с трудностите /състоянията на “фрустрация”/ през следващите периоди от живота си.

2. Ранно детство /”мускулно-анален” период//втората и третата
година от живота/.

Социалното качество, което трябва да се изгради през този период, за да продължи нормалното развитие на психиката, е “автономност”. Ако тази втора криза /бариера/ не бъде преодоляна от детето и не се изгради “автономност”, най-вероятното качество на психиката, което се появява към края на третата година, се описва с думите “съмнения” и “срам”. Ако през първата година от живота децата изцяло зависят от грижите на околните хора, то с началото на втората година те стават много по-независими от околните, тъй като прохождат, проговарят, бързо се развиват нервната и мускулната системи, започват активно да изследват околната социална и материална среда.  Децата са учудени и се гордеят с “откритите” в себе си нови възможности за поведение, и искат да експериментират с тях и да ги развиват, т.е. да правят всичко сами /да се обличат, хранят, мият/. Към родителите се появява отношението “Аз сам”. Чувството за идентичност приема формата “Аз съм това, което мога да правя”. Този период съответства на “аналния” период в периодизацията на
Фройд.

В процеса на “тоалетното обучение” детето открива, че родителският
контрол може да бъде различен:

1. Контролът може да има формата на загриженост;

2. Контролът може да има “деструктивна” форма:  

- на наказание /”обуздаване”/, прекомерен контрол;

-“свободия” - оставяне на детето само на себе си без всякакъв  контрол и загриженост от страна на родителите.

Ето защо през този период се изгражда балансирано съотношение между доброволното поведение и инатът. В първия случай усещането за “доброволност” на поведението без загуба на самооценката става основа за изграждане на волята /свободния избор на поведение/, “автономност на поведението”.

Във втория случай при, “деструктивно” отношение на родителите в неговите два варианта, усещането за прекомерен контрол води към появата на устойчива склонност към”срам”, а отсъствието на контрол предизвиква появата на “съмнения”. Механизмът на появата на “срам” и “съмнения” е следният:

- Когато родителският контрол е прекомерен, на детето не се разрешава да определя своето поведение, и родителите нетърпеливо, нервно правят вместо него всичко, което то може да направи и само. Детето не е в състояние да развива своята автономност и самоконтрол, т.е. доброволността на поведението, волята, в резултат на което се появява чувството “срам”. Ериксон разглежда срама, като нещо сходно на гняв, насочен към себе си.

- Когато родителският контрол е недостатъчен. В този случай родителите очакват детето да извърши поведение, което то все още не е в състояние да направи. Поради това в него се появяват съмнения в своята способност да се извършва собствено поведение и да въздейства върху околния свят.

В тези два случая вместо да са уверени в отношенията си с околните хора, в децата се появява мисълта, че околните внимателно ги наблюдават, отнасят се към тях с подозрение и неодобрение, в резултат на което детето започва да се чувства нещастно. “Волята” не се развива и детето става пасивно и послушно пред по-активните хора.

Ето защо най-важното условие за правилното развитие на психиката през този период е готовността на родителите постепенно да предоставят все по-голяма свобода на децата да контролират сами своето поведение, като разбира се ненатрапливо и твърдо ограничават поведението на детето, представляващо опасност за него и околните.

Изградената “автономност” на поведението силно стимулира и засилва чувството на “базово доверие”, изградено през първата година от живота.

3. Възраст на играта /”локомоторно-генитален” период/ /4 - 6
години/.

Социалното качество, което трябва да се изгради през този период, за да продължи нормалното развитие на психиката, е наречено от Ериксон “инициативност”. Ако тази трета криза не бъде преодоляна от детето и не се изгради “инициативност”, най-вероятното качество на психиката, което се появява към края на шестата година, е чувство за “вина”. Типично за развитието на психиката през този период е увеличаването на социалните контакти. Появяват се нови отговорности за себе си и околните обекти - играчки, домашни животни, братя и сестри. Развитието на речта и движенията дават възможност за изграждане на отношения с други деца извън къщи - връстници и по-големи деца. Способността да се планира и осъществява определено поведение, да се поемат върху себе си задължения представлява новото качество на психиката, появяващо се през този период “инициативността”.

Децата започват да се “идентифицират” с хората, чието поведение, или професия и характер са в състояние да разберат. Те все по-енергично се обучават, изграждат планове, т.е. ориентират се към някаква цел. Чувството за идентичност /т.е. същността на психиката/ приема формата на израза “Аз съм това, което ще стана”.

И през този период най-важното условие за нормалното развитие на психиката е отношението на родителите към самостоятелността на детето, а именно тяхната готовност да я поощряват, да поддържат “инициативността” на детето. Ако обаче родителите ограничават самостоятелността на детето, често го наказват за неговата любов към родителя от другия пол /това разбиране на Ериксон е заимствано пряко от Фройд/, чувството за вина в психиката на детето започва да преобладава над инициативността. В този случай дуцата стават неинициативни, зависими от околните, липсва им целеустременост за поставяне и постигане на реални цели.

4. “Латентен” период /7 - 12 години/.

Социалното качество, което трябва да се изгради през този период, за да продължи нормалното развитие на психиката, е “трудолюбие”.

Ако тази четвърта криза не бъде преодоляна от детето и не се изгради “трудолюбие”, най-вероятното качество на психиката, което се появява към края на латентния период, е чувството за “непълноценност”. Любовта на детето към родителя от другия пол и съперничеството с родителя от същия пол вече са трансформирани в социално приемливи форми, ”сублимирали” са се, в стремеж към усвояване на нови навици и постигане на успех.

Ериксон отбелязва разликата в съдържанието на усвояваните видове поведение през този период в зависимост от структурата на околната среда, и съответстващия й тип обществена организация:
- В примитивните човешки общества с елементарна околна среда през
латентния период децата усвояват окончателните видове поведение, което
ще извършват като възрастни индивиди - боравене със съдове и битови
принадлежности, инструменти, оръжие и т.н.
- В човешките общества с по-сложна социална организация и съответно околна среда през тази възраст децата усвояват преди всичко правилата /грамотност, писменост/, върху основата на които по-късно ще усвоят сложни видове професионално поведение.
По този начин всяка човешка общност възпитава децата по свой специфичен начин, в резултат на което в тях се изгражда повишена чувствителност към технологичното равнище именно на своята култура, и
в съответствие с това към тъждественост, “идентичност” със своята общност.

“Трудолюбието” се изгражда в училище, когато децата започнат да усвояват технологичната култура на своето общество. Чувството за идентичност /т.е. същността на психиката/ приема формата на израза “Аз съм това, което съм научил”.

Чувството за “непълноценност” се появява, ако децата забележат, че тяхната значимост за околните, техният статус в групата от връстници зависят не от усвоените знания и поведение, а от качества, нямащи нищо общо със знанията /например раса, пол, религия, социално положение/.

5. Юношеска възраст /12 - 19 години/.

Този възрастов период има най-важно значение в разбирането на Ериксон за човешкото развитие, като интересът му очевидно е пряко свързан със собствената бурно и драматично прекарана юношеска възраст.

Социалното качество, което трябва да се изгради през този период, за да продължи нормалното развитие на психиката, е централното /главното, най-важното/ качество на човешката психика, а именно чувството за “идентичност”, или “его-идентичността”.

Ако тази пета поред криза не бъде преодоляна от младия човек и не се изгради “его-идентичност”, най-вероятното качество на психиката, което се появява към края на юношеската възраст, е “смесване на социалните роли”.

През този период юношата се сблъсква с много нови социални изисквания и роли, като развитието на психиката се изразява в тяхното усвояване. Младият човек трябва да събере и интегрира в един образ всички знания за себе си, като син/дъщеря, ученик, спортист, музикант и т.н., и този събирателен образ представлява неговата “идентичност”. Т.е. “идентичността” съдържа в себе си изминалото развитие на личността, а също и предстоящото развитие, което логично произтича от вече осъщественото развитие. Чувството за идентичност, т.е. същността на психиката, приема формата на отговори на въпросите “Кой съм аз?”, “Какво се променя в мене?”, “Какъв ще стана по-нататък?”.

Ако пред процеса на “интегриране” на многото образи за себе си в един цялостен образ на собствената “идентичност” има някакви препятствия /или конфликти между отделни психични структури/, тогава това множество от образи не може да се обедини в една “идентичност”, и се появява “смесване на ролите”, смесване на образите, “криза на идентичността”. “Кризата на идентичността” се изразява в затруднения на младия човек да си избере професия, или да продължи образованието си, чувства на безполезност, неприспособеност, отчужденост.

Освен това, за да не настъпи “криза на идентичността”, собствената “идентичност” /т.е. възприемането на себе си, образът за себе си/ трябва да съответства на образа, който другите хора имат за конкретния човек. По този начин индивидът запазва своята вътрешна цялост, тъждественост и увереност в себе си. И тъй като процесът на намиране на собствената “идентичност” е продължителен, предполага изпробването на различни социални и професионални роли, докато човек най-после намери подходящата за него, обществото предоставя определено време на младите хора за намиране на своята “идентичност”. Това предоставяно от обществото време /”отсрочка”/ Ериксон нарича с думата “психосоциален мораториум”, като в технологично развитите страни той има различни форми, например: висшето образование, скитничеството, повишената възприемчивост към усвояването на различни религиозни и идеологически схеми, изпробването на алтернативни форми на брак и семейство, и др.

Най-главният компонент на собствената “идентичност” е “верността” на своите обещания и привързаности.

6. Ранна зрялост /”младежка възраст”/ /20 - 25 години/.

Социалното качество, което трябва да се изгради през този период, за да продължи нормалното развитие на психиката, е наречено от Ериксон “интимност”.

Ако тази шеста криза не бъде преодоляна от младия човек и не се изгради “интимност”, най-вероятното социално качество на психиката, което се появява към края на този период, е “изолацията”. През този период човек е в състояние да изгражда “интимни” отношения с друг човек, както в социалено отношение, така и в сексуално. /До настъпването на този период сексуалните отношения са причинени от търсенето на собствената “идентичност”, и не са истински “интимни” отношения/. Според Ериксон “интимността” е чувство, което човек изпитва към партньора си, приятелите, братятата и сестрите, родителите си. “Интимността” е способността на човек да съедини своята “идентичност” с “идентичността” на друг човек без страх, че ще загуби нещо от себе си. Следователно, интимността не може да бъде постигната без наличието на собствена устойчива идентичност. Т.е. за да може човек да изгради интимни отношения с друг човек, той трябва да знае за себе си, какво представлява той сам, “кой е той” /за разлика от юношеската “любов”, която представлява проверка на собствената идентичност чрез използването на друг човек за тази цел /. Ето защо браковете, сключени в юношеска възраст /между 16 и 19 г./ са значително по-неустойчиви от браковете, сключени на по-късна възраст. Ето защо Ериксон смята, че девойките, които се омъжват рано, правят това с цел да придобият собствена идентичност за сметка на друг човек, но по този начин не е възможно да се изградят истински интимни отношения. Главното отклонение от нормалното психично развитие в този период е затварянето в себе си, или избягването на зрели междуличностни отношения. В резултат на тези отклонения човек не е в състояние да си изгражда нормални устойчиви личностни отношения и започва да изпитва чувство за самота, социален вакуум и изолация. Затворените в себе си хора общуват с другите хора формално /от типа на отношенията “работодате-работник”, контактите им са повърхностни /от типа на отношенията в група по аеробика/.

7. Средна зряла възраст /25 - 65 години/.

Социалното качество, което трябва да се изгради през този период, за да продължи нормалното развитие на психиката, е “продуктивност”. Ако тази криза не бъде преодоляна от човека и не се изгради “продуктивност”, най-вероятното качество на психиката, което се появява към края на този период, е “инертност”, застой.

Всеки възрастен човек според Ериксон или приема, или отхвърля от себе си отговорността за състоянието и запазването на обществото, в което живее. “Продуктивността” се описва от него като загриженост на човека за благополучието не само на своето поколение, но и за обществото, в което ще живее и работи това поколение. Т.е. “продуктивността” е загрижеността на по-старите поколения за по-младите. Загрижността е обратното чувство на безразличието и апатията. Тези хора, които не са в състояние да станат “продуктивни”, постепенно се затварят в себе си, като тяхна главна грижа стават само личните потребности и удобства. Загубата на “продуктивността” означава, че човек престава да бъде активен член на обществото. Грижата изключително за собствените нужди обеднява междуличностните отношения и по този начин се появява “кризата на зрялата възраст”. Тя се изразява в чувства на безнадеждност, безсмисленост на живота, самосъжаление.

 

8. Късна зряла възраст /след 65 години/.

Социалното качество, което трябва да се изгради през този период, за да бъде развитието на психиката нормално, е цялостност на психиката, или “его-интеграция”. Ако тази последна криза в живота на човека /която според Ериксон не е даже толкова “криза”, колкото “интеграция” /обединяване/ на всичко достигнато в психичното развитие от човека през целия му живот/ не бъде преодоляна и човек не си изгради “его-интеграция”, най-вероятното качество на психиката, което се появява към края на човешкия живот, е чувство на “отчаяние”. През този период психиката на човека се пренасочва от бъдещето към миналото. Човек прави равносметка на своя живот с неговите успехи и неуспехи. Типични са постоянни мисли за миналото, спокойна и трезва оценка на изминалия живот такъв, какъвто е бил, усещане за пълнота и полза от него. Чувството за “его-интеграция” възниква от способността на човека да си изгради позитивен образ на целия си живот и да го оцени с думите “Доволен съм, не съжалявам”.
“Его-интеграцията” е истинската зрялост, “мъдростта на годините”. Тя предполага разбиране на единството между живота и смъртта, т.е. разбиране за това, че смъртта не е страшна, способност за примиряване с
неизбежното.  Хората, които не са в състояние да достигнат до “его-интеграция”, възприемат живота си като поредица от допуснати грешки и неосъществени възможности. Преобладаващите чувства са отчаянието, усещане че животът е изживян напразно, че остава малко време, че времето тече много бързо, осъзнаване на безсмислеността на собственото съществуване, съжаление, че животът не може да се изживее отново, и от него да се получи повече, отколкото е било получено, отрицание на собствените недостатъци, усещане на отсъствие на порядък в света, за наличието на зла неразумна сила, страх от смъртта.

Сподели
В момента разглеждате олекотената мобилна версия на уебсайта. Към пълната версия.
Уебсайт в Alle.bg